Из спомените на този, който имаше всичко

Името му беше Михаил Симеонов. Той бе въплъщение на идеал. Надарен с пъргав интелект и снажна физика, той имаше отлично образование, беше усвоил тънкостите на поведение в различните обществени прослойки, а многобройните му контакти и не на последно място дълбоките му нежни кафяви очи и топла усмивка го правеха желан гост на всяко човешко събиране и във всяко човешко сърце. От млад той следваше традицията на прадедите си и култивираше в себе си хармонията – науката за баланса на чувства, мисли и желания. На първата си лекция в университета, той я сравни с въртележка.

– Ако се намирате в периферията на диска, центробежните сили ви тласкат да полетите навън с опасно голяма скорост. Ако успеете да преодолеете тези сили, от центъра можете да наблюдавате кръговрата на вселената – или цялата детска площадка – казваше той, докато студентите го засипваха с пороен дъжд от хартиени самолетчета. От въртележки пари не можеха да се правят – лекцията беше безсмислена. Няколко студентки със замечтан поглед слушаха мелодичните думи на красивия лектор – и мечтаеха.

Университетът беше първото място, на което Михаил видя толкова много хора, събрани заедно. Едно от условията да дойде на този свят беше да контактува с много хора. И той си избра университет като едно от подходящите за целта места.

– Удивително е – сподели той по-късно на другарите си – как хората се обединяват в университет, за да напреднат духовно.  Те учат заедно, живеят заедно, чувстват заедно. Не като нас – по единично, а в група. Което научи един, скоро знаят всички.  Балансира ли се тяхната  страст за развитие със знанията, които придобият, те биха  били велики.

Михаил беше поразен и от идеята за пари, която често се въртеше в съзнанието на неговите студенти. Забеляза я още на първата си лекция – тази, където не го разбраха много добре, но все пак го удостоиха с внимание макар и под формата на летящи хартиени късчета. В неговия свят това изобретение не съществуваше. Той го разбра като числено измерение на взаимопомощта между хората. Когато свършиш нещо в помощ на друг човек, получаваш красив отличителен знак. И колкото повече помагаш, толкова повече другите хора са готови да помогнат и на теб и в процеса споделят част от твоите отличия.

– Ако ние имахме пари и университети, където да се събираме заедно и да учим за парите, нямаше да са ни нужни толкова хилядолетия, за да преодолеем егоизма си и да започнем да си помагаме. Във всеки момент щяхме да виждаме точно колко жертвоготовни сме – спомена той на една от ежемесечните сбирки на компанията. Другарите му кимаха убедено.

Те бяха дошли от една далечна планета . Бяха първата група, която посещаваше света на хората. И намериха на него пазител. Това беше изненада. Пазителите обикновено не се разкриваха. Те скитаха из вселената в тайнство. Говореше се, че едно време са направлявали хода на историята, но това може би бяха само митове и легенди, потънали в мъгла. А този пазител сам дойде при тях и им предложи да ги въведе в тайнствата на новия свят, в който те току що бяха дошли. И Михаил и другарите му станаха ученици на пазителя. Всеки от тях получи живот на земята – обвързан с няколко условия, като например да имат активни отношения с обитателите. На техните събирания пазителят обикновено не казваше нищо. Възприемаше мислите и преживяванията им с интерес, но само един единствен път им даде съвет – не пропилявайте това, което ви давам, а именно този живот . Михаил разбира се послуша съвета… Или поне се опитваше.

Множество вътрешни борби му костваха многобройните ограничения – например гравитацията. Що за приумица беше тя? Многообразното пространство с многото си измерения беше сведено до напред и встрани. И по малко нагоре и надолу. Как може да изучи тайнствата на този свят, ако не може свободно да се порее из земното ядро или да отскочи до съседната луна и да се наслади на слънчевото затъмнение, което щеше скоро да предстои – в две измерения едновременно – красота!

Но дори и пълен с ограничения, светът, в който той беше станал временно обитател, бе изпълнен с красота – цъфналото кокиче в снега, ароматът на прясно окосена трева рано сутрин, облаците с постоянно променяща се форма и разпалващи въображението бяха само част от чудесата. Самите хора също създаваха красота – една нежна усмивка в дъждовен ден, един поглед изпълнен с благодарност, едно радостно махване с ръка, приветстващо любим човек. Стига само да държеше сетивата си отворени, Михаил усещаше удивителното разнообразие на проявленията на красивото около себе си.

И тогава започна да усеща лошото. Първоначално дори не разбра, че го има. Мислеше го за хаос, нехайство, лошо възпитание, неопитност или крайна нужда от помощ. Докато не започна да усеща, че има нещо повече.

Неговите студенти се конкурираха непрестанно – било то в групи или по единично – кой ще представи най-добрия доклад, кой ще направи най-добро впечатление на представителите на големите фирми, когато те организираха събирания в университета. В спортния клуб също беше странно – когато загубеха, хората не се радваха… Във фирмата, където той рисуваше детски книжки, постепенно започнаха да го избягват въпреки безукорното му сърдечно поведение. Един ден той много се учуди, когато преди голямо събиране намери новата си цветна книжка разкъсана на парчета.

– Колко детска радост никога няма да бъде вдъхновена… – тъжно сподели Михаил на своите другари и погледна пазителя с очаквателен поглед, който за негова изненада кимна с глава. Оказа се, че другарите му също бяха преживявали подобни странни случки. Мнението им гравитираше около мисълта, че може би така хората си помагат в събирането на знания и опит.

– Дали това не е техният начин, да ти покажат, че не са харесали книжката ти и очакват от теб да направиш нова по-добра и красива? А може би искат да ти помогнат в направата ѝ  – дискутираха те.

– А защо тогава погледите и поведението и мислите им са същите, когато загубят игра на тенис – запита Михаил. - С какво биха искали да ми помогнат по този начин?

Този път никой не успя да предложи разумно обяснение. А пазителят продължаваше да седи безмълвно в креслото си.

Друго, което Михаил донякъде разбираше, но на което не преставаше да се учудва, беше поведението на жените. То беше разделено на две крайности – една част от дамите в неговото обкръжение го гледаха в захлас – те бяха в плен на мелодичната му реч и снажната осанка. Винаги се стремяха да са близо до него и непрестанно го канеха на обяд,  вечеря или различни културни мероприятия – опера, театър, изложби… Другият вид женско присъствие около него беше изпълнено с недоверие.  Това бяха жени, които смятаха, че той е прекалено добър, за да бъде истински. Те го подлагаха постоянно на тестове – дали наистина вярва в това, което говори, дали някой друг не рисува творбите му вместо него, дали топлата му усмивка е изпълнена с реална топлота или крие зад маската си двуличие.

Първия вид поведение Михаил разбираше. На самия него му доставяше удоволствие да бъде сред ерудирани и хармонични хора, с които може да обменя знания, опит и възгледи – или просто да спортува. Тестовете обаче го озадачаваха – защо би хрумнало на някого да се съмнява в него? Изглежда тук се криеше по-дълбока загадка – подобно на изпитите в университета, той трябваше да заслужи времето и вниманието на тези жени, като показва добри резултати в хода на комуникация.

За някои хора, изпитите явно представляваха меродавен критерий за определяне на духа и знанията. Самият Михаил не вярваше в изпити – за него те бяха като малко огледало, което показваше много ограничена част от вътрешния свят на човека и винаги изкривяваше – както мотивацията за придобиване на знания, така и всичко вътрешно, което отразяваше. Истинският дух и знания се каляваха, натрупваха и осъзнаваха в хода на времето и съществуването – конгломерат от разнообразни гледни точки. И никога не се знаеше кога разнообразието ще се слее в една стройна мисъл и ще даде на личността нов тласък напред. Тази динамика често беше потискана от прекаления фокус върху изпитите, които бяха като изкуствена бариера, пречеща на вдъхновението и комбинативността на духа.

Едно утро Михаил Симеонов тъкмо посрещаше изгрева с пазителя в близкия природен парк, когато обикновено мълчаливият легендарен мъдрец му каза:

– Днес ще те запозная с двама души. Наблюдавай ги внимателно.

Първият човек, с когото се срещнаха, беше приказно богат и влиятелен. Когато беше в града, той можеше да бъде намерен в една висока сграда в полите на планината, собственост и главен офис на неговия холдинг. Останалата част от времето си той поделяше между многобройните си завоевания в различни части на планетата.

Михаил описваше по-късно магната като вече сравнително възрастен, с овално и леко изпито лице, орлов нос и късо подстригана прошарена коса. В този ден беше облечен в елегантен дизайнерски костюм в графитено-черен цвят, от джоба на който се подаваше лилава кърпичка. Когато ги видя, той  ги посрещна с бодри жестове и подкани енергично Михаил и пазителя да влязат в офиса му, който се намираше в ъгъла на последния етаж на сградата. На вратата пишеше – Теди Кромов, Основател и Главен Изпълнителен Директор.

– Всички планове се движат успешно – радостно потри ръце бизнесменът. – Скоро най-големият ни конкурент ще бъде разорен. Аз ще направя милиарди от кредитирането и строежа на преработвателните заводи за стара електроника и в същото време ще стана едноличен лидер в преработвателния сектор. Екологичните организации разбира се веднага ще усетят, че преработвателните заводи всъщност изнасят електрониката към бедните области в Африка и представляват глобалния еквивалент на боклукчийските ни камиони в града, но няма да има какво да направят. Глобализацията е свобода! Особено за предприемчиви хора като нас, нали така!

Михаил беше потресен. Човекът пред него изглеждаше изключително умен, образован и енергичен. Той със сигурност осъзнаваше какви ще бъдат  последиците от действията му. Непонятно беше с такава лекота говореше за превръщането на цял континент в бунище за вредна стара електроника, което щеше да унищожи природата и да обрече на мизерия милиони човешки животи. И се радваше – щастието беше оцветило аурата му в толкова ослепително златно, че Михаил неволно присви очи. Този човек беше истински щастлив и беше щастлив от много време насам. Михаил не се стърпя и го попита:

– А какво мисли семейството ти за тези бизнес планове?

– Семейството ми ли? С жена ми отдавна съм разделен – но дори и да не бях, освен издръжката и спокойствието ѝ, нея нищо друго не я вълнува. Синът ми ергенува в Лас Вегас както само аз можех на времето. Не съм го чувал от половин година, но съм му дал няколко кредитни карти без лимит, от които той вече е изхарчил над два милиона – цял бащичко. Любовницата ми – с божествено тяло и очи на нежна девица – ме хвали колко съм грижовен към африканците, които ако нямат храна и вода, поне ще имат телевизори и ще могат да се учат от нас на по-добър живот. На семейния фронт считам, че съм голям щастливец.

Михаил поклати невярващо глава и попита:

– А Бог дали ще одобри този бизнес план?

– Кого от многото имаш предвид? – попита Теди – То всъщност май няма значение. На практика аз вярвам в много световни религии и повечето казват помагай на ближния. Аз планувам да подаря ненужната ни електроника – точно както други събират стари дрехи и обувки или излишната храна от супермаркетите. Не виждам нищо антирелигиозно в този принцип.

Михаил тъкмо щеше да каже, че старата електроника далеч не е толкова безобиден подарък колкото са старите дрехи или обувки, но пазителят в този момент се обърна към магната:

– Благодаря ти, Теди, за отделеното време. Ние трябва да тръгваме. Дръж ме в течение и ако синът ти пак се разболее, се обади, за да помогна в лечението.

След като излязоха от сградата, Михаил ужасено погледна пазителя:

– Учителю, защо помагате на този човек?

– Всъщност аз помагам не на него, а на сина му. Когато порасне, той ще изобрети технология за производство на енергия от отпадъчната електроника, вдъхновен от любовта си към хората и природата и подтикнат от бизнеса на баща си. Планетата ще навлезе в ера на просперитет и Африка – в голяма степен благодарение на бизнеса на баща му – ще просперира. Запомни, че животът е като айсберг – това, което наистина се случва и ще се случи, рядко се познава от събитията на повърхността. Затова и вярата – в Бог, Доброто, Съдбата – е от първостепенно значение за хората. Но сега нека те запозная с един друг човек.

И те се отправиха към една малка източноевропейска държава на брега на Черно море. Там, в едно малко селце между морето и Странджа планина, се срещнаха с бай Иван. Той беше възрастен човек, с дълга бяла коса и загоряло от слънцето чело, който като ги видя тръгна през двора към тях с енергична походка и широка усмивка.

– Здравейте, радвам се да ви видя в този слънчев ден. – весело поздрави той. – Съветите ти за подрязването на смокиновите дървета ми бяха много полезни  – каза той, като се обърна към пазителя. – Влизайте, сега ще сложим с жена ми трапезата под асмата и ще похапнем, а за десерт прясно откъснати смокини.

Къщичката на бай Иван беше стара – поне на един век, но грижовно ремонтирана, макар и не навсякъде с умение – тук-там си личаха кръпките по стените. Дворът беше просторен и светъл – имаше лехи с разнообразни зеленчуци, малка градинка с цветя и подправки, обор, в който пръхтеше конче, и на едно място кокошчици. Всичко можеше да бъде и по-подредено, но оставяше впечатлението на дом, в който хората не само работеха, но и живееха и се забавляваха. Бай Иван ги поведе към една величествена асма, под която имаше голяма дървена маса, която жена му – вече възрастна, но все още стройна и изключително пъргава за възрастта си – беше започнала да отрупва с вкусотии за гостите.

Михаил беше впечатлен. От дома се излъчваше ярка аура на спокойствие и хармония, а домакините бяха в ярко златно, което говореше, че са много щастливи.

– Харесва ли ви животът тук на село? – попита ги той. –  Не ви ли се иска понякога да имате повече разнообразие и да се случват интересни и по-динамични събития?

– Ба! – възкликна високо бай Иван. -  Разнообразие, интересни събития! Знаеш ли каква динамика настава, когато кокошките на съседа влязат в градината и изкълват доматите. А пък аз си харесам една от тях за обед. Със съседа Ильо ставаме изключително динамични и интересни – чак в съседното село се събужда любопитството. Между впрочем тук всеки ден има нови събития – било то новородено агънце, мечка с малките ѝ, загубена в планината крава или паднало дърво на главния път. Е, не е лъскаво като в Софията, където големците се движат по онези жълтите тухли с лъскавите коли, дето побират цяло село, но на нас си ни е забавно. А ракийката пък равна няма! И жена ми е най-хубавата, най-личната в цялото село. Петдесет години сме вече заедно и всеки ден научаваме по нещо ново един за друг! Това е то щастие!

Михаил слушаше словоохотливия бай Иван, който искрено се радваше на гостите си. И си мислеше:

– Каква разлика има само между бай Иван и онзи магнат. Пълни противоположности са. А и двамата се чувстват толкова щастливи и уверени в благополучието си. И доволни от живота. Как ли хората постигат щастието си – има ли общи закономерности, има ли общи правила, рецепта за щастие?

– Човешкото щастие е многообразно като слънчевата светлина, отразена в капка вода. – отекна в мислите му гласът на пазителя. – Универсална рецепта за щастие няма, всеки сам трябва да намери какво го прави щастлив.  Ако в завистта си, пожелаем щастието на друг, ние никога няма да постигнем хармония, а пожеланото никога няма да е достатъчно. Вместо това в алчността си ще жадуваме за още и още чуждо щастие, докато не загубим изцяло усета си за ориентация в житейската гора. Ако в амбицията си следваме готови рецепти за щастие, ние губим собствения си път. Дали бай Иван би бил щастлив ако заеме мястото на магната, дали Теди би бил щастлив от живота на село – ти как мислиш?

– Със сигурност ще има промяна в настроенията им. – помисли Михаил. – Но дали пък промяната няма да им хареса?

– Може би, но само ако успеят да намерят свои собствени пътеки в новия живот – ако успеят да намерят в него не това, което е правило предшественика им щастлив, а това, което прави тях самите щастливи. Малцина притежават това умение.

– Това значи ли, че ние с Вас, пазителю, сме много щастливи? – сподели Михаил. – След като винаги вървим по свои пътеки на учение, хармония и самоусъвършенстване?

– Имаме потенциал – чу се от пазителя – но истински прогрес ще отбележим едва тогава, когато нашите собствени пътеки заживеят в унисон с пътеките на останалите живи същества около нас.  Понятия като единна земна аура и може би един ден аура на вселената биха били реалност.

– Вие момчета сте ни тук на гости! – чу се силният глас на Бай Иван – По хубав от моя двор няма. А в този момент, благодарение на вас, се наслаждаваме и на превъзходна компания. Какво повече може да желае сърцето от днешния свеж и слънчев странджански ден! Сядайте на трапезата и да се повеселим! Днес живеем, днес имаме всичко!

Автор: Светозар Илчев